Как Румъния ни сви шамандурата

[111888]

Как Румъния ни сви шамандурата
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1295692
статия в 24 часа(вж картата в линка )



Граничните власти на България и Румъния са се договорили още през 50-те години на миналия век за поставянето на голяма шамандура на около 4 км от брега по паралела на сухоземната граница.

Според споразумението тази шамандура отбелязва точката, от която трябва да започне делимитацията (определянето на границата и нанасянето й на карта) на морските пространства на двете страни.

Днес шамандурата не съществува, защото румънците са я унищожили. Но точката е известна и тя е скрепена с двустранен договор, затова би трябвало да се вземе предвид в бъдещото делимитиране на морските граници на България и Румъния.

Всичко това ставя ясно от научна разработка на проф. Тодор Кръстев от Шуменския университет, публикувана в интернет. В нея ученият се позовава и на експертизата на Христо Тепавичаров - бивш посланик и ръководител на българските делегации в преговорите за делимитацията на морските пространства с Турция и Румъния.

Допълнителна справка в архивите показва, че шамандурата е поставена през 1956 г. от смесена гранична комисия. Има и протокол от работата на тази експертна група, който е бил утвърден от двете правителства през 1957 г. и е придобил характера на междуправителствен договор.

Ясно е, че румънците са свили шамандурата, въпреки че кога точно и при какви обстоятелства е станало това не се знае.

През юни 1992 г. тогавашният вътрешен министър Йордан Соколов съобщава с тревожен доклад на правителството в София, че има проблем с шамандурата, която маркира териториалните води на България и Румъния. Плаващият граничен знак е изчезнал, а възстановяването му е невъзможно, докладва МВР шефът.

На 23 февруари 1993 г. в Министерството на външните работи в София след десетгодишно прекъсване започват българо-румънските преговори за делимитация на морските прастранства.

Според изчисленията на проф. Кръстев при справедлива делимитация на морските пространства от север и североизток с Румъния и след споразумението, което имаме с турците от 1997 г., българският “резен” от Черно море би трябвало да бъде около 35 000 кв. км, което се равнява на 31,5 % от територията на страната.

Какво означава обаче справедлива делимитация?

Очевидно българи и румънци имат различни виждания за справедливост, след като не могат да се разберат вече толкова години.

Държавният секретар в румънското външно министерство Богдан Ауреску твърди, че преговорите по делимитацията са започнали през 1994 г. и по тях няма нищо ново, освен че въпросът е станал публично достояние. А той стана благодарение на неговия шеф - външния министър Кристиан Дяконеску, който освен всичко друго е добре запознат с темата, защото преди време е бил главен преговарящ от румънска страна. Както се разбра, Дяконеску съвсем съзнателно огласил проблема, след като преговорите зациклили, а румънците разбрали, че българското правителство е започнало процедура за даване на разрешение за проучвания за газ в зона от 14 220 кв. км, в която влиза и спорната територия от 350 кв. км.

Както при повечето подобни спорове въпросът е как и откъде се мери?

Българските експерти смятат, че от граничния кльон Вама Веке - Дуранкулак линията трябва да се тегли в морето по паралела. Така както е било договорено през 1956 г. Дали България пази това споразумение на хартия, е трудно да се каже. От Външно не желаят да дадат никаква допълнителна информация по този въпрос, както и каквито и да било карти, позовавайки се на конфиденциалността на преговорите. След като архивите от времето на комунизма бяха методично разбишквани, опосквани и дори горени, много по-вероятно е този ценен къс хартия в момента да не еприложен към преговорните книжа.

Нищо чудно споразумението от 1956 г. да се е съхранило в страна като Румъния, където структурите на Секуритате и техните архиви останаха почти непокътнати през годините. Но в случая те едва ли ще искат да го покажат.

Със сигурност българското Министерство на външните работи би трябвало поне да разполага с един документ, наречен Разпореждане №53, носещ датата 25 април 1983 г. Това е подробен доклад, в който се съдържа цялата аргументация с критериите и вариантите за делимитация на морските граници на България с Румъния и Турция.

Спорът между София и Букурещ за определяне на морската граница може да се реши много бързо по метода на равноотдалечеността, казва румънският дипломат Ауреску. Или пък да се даде на международен арбитраж, допълва той с едва прикрита лукава усмивка.

Методът на равното отстояние или т.нар. еквидистанция, гласи, че за морска граница между две страни се приема линията, която е равноотдалечена от определени точки на техните крайбрежия.

На практика това е математически метод, който не е в ползана българските национални интереси, коментира бившият външен министър Соломон Паси.

Румънците обаче говорят за международен арбитраж, защото много добре си правят сметката, че Международния съд в Хага и Международният трибунал по морско право в Хамбург при такива спорове обикновено използват метода на равноотдалечеността. Тоест почти сигурно е, че ако нашият казус стигне на такова ниво, решението би било в полза на Букурещ. Точно като през 2009 г., когато румънците "прилапаха" доста впечатляваща територия от черноморската зона на Украйна с вече доказани находища на газ и петрол.

Този спор бе дълъг и изтощителен, а също така и допълнително усложнен от наличието на т.нар. Змийски остров, за който през годините са се водили драматични дискусии дали е обитаем остров, или гола скала в морето.

При българо-румънския казус сухоземната граница е ясно обозначена, природните дадености са такива, че няма допълнителни усложнения като острови, устия, заливи и др., тъй че определянето на граничната линия не би трябвалода е трудно, казват международните експерти. Затова и с години никой не е обръщал внимание на факта, че тази делимитация не е факт.

Като сложност и драматизъм много по-голямо внимание заслужава историята за определянето на границата между България и Турция в устието на р. Резовска и последвалата делимитация на териториалното море, континенталния шелф и изключителната икономическа зона.

Проблемът при преговорите е къде да бъде изходната точка в залива, от която да се прокара линията на делимитация в морето. Българи и турци не могат да се разберат, защото през годините турците са променили посоката на реката строейки диги, буни и други съоръжения по течението и в устието. Така точката е изместена с близо километър на север към нашата територия

Как се стига до това?

Първата българо-турска гранична комисия се събира още през 1934 г. В нея участват и международни наблюдатели, които следят как се прави демаркацията. Комисията върви и забива колчета там, където трябва да минава границата. Необозначени остават само последните 2 километра до устието на река Резовска в Черно море. В тази част има крайречна гора (лонгоз), която се простира по цялата дъга на крайбрежието от нашето с. Резово до отсрещното турско село Бегендик, а завивайки надясно към турския бряг, устието на реката образува лиман.

Тъй като тази територия е оставена без знаци от комисията, още следващото десетилетие турците се възползват и започват да строят дига. Става дума за 40-те години на миналия век, а фортификациите продължават и през 60-те и 70-те години.

При строежа на дигата при устието турците я насочват към нашия бряг, като хем преграждат лимана, хем променят посоката на реката. Дигата навлиза цели 200 метра в залива успоредно на българския бряг. Така стеснявайки максимално реката и отклонявайки я наляво, турците всъщност печелят два пъти територия - веднъж, защото границата минава по реката, а не през залива, и втори път от територия навътре в морето. България губи и от постоянната ерозия, на която е подложен българският бряг заради дигата и трите допълнителни буни на турците, които постоянно притискат реката към нас. При по-дъждовни години пък турските диги карат водата да се разлива надолу към нивите на българите в Резово, като ги наводнява и унищожава посевите.

През цялото това време България само изпраща ноти, но напълно безрезултатно.

В края на 70-те и нашите започват да укрепват брега и да насипват земя и камъни. Покрай увеличаването на строителната техника и работниците по двата бряга напрежението се покачва и накрая и двете страни започват да стоварват войски и техника в района. Нужна е само една малка искра, за да избухне война. Конфликт между две враждебно настроени съседни страни, който обаче заплашва да прерасне в стълкновение между силите на НАТО и Варшавския договор с непредвидими последици. Годината е 1979. В крайна сметка турците спират строежа на хидротехническите съоръжения, българите доукрепват брега и двете страни изтеглят войниците си.

Обратът идва в края на 1997 г. За два месеца са проведени четири кръга преговори - три в София и един в Истанбул. Експертите са пришпорени за 50 дни да решат 50-годишен междудържавен проблем, само защото между премиерите на двете страни предстои среща, която и двамата са решили, че трябва да е историческа.

Вероятно нова премиерска среща ще трябва да реши и казуса с Румъния.