Re: Съдът отмени дарение от пациент за болница
Публикувано на:
11 Апр 2017, 08:30от 111888
Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, № . . . . . . . . . . . . от . . . . март 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В състав в публично заседание в гр. София на двадесет и пети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Златка ЧОЛЕВА
Членове: 1. Зорница ХАЙДУКОВА
2. Филип САВОВ
в присъствието на секретаря А.Л. сложи на разглеждане докладваното от младши съдия Савов въззивно гражданско дело № 2020 по описа на съда за 2016 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
І. Производството е по реда на глава ХХ ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника М. „Т.б.С.“ АД с ЕИК ********* против Решение, постановено на 30.11.2015 г. по гр.д.№ 51 826/ 2014 г. от СРС, І ГО, 32. състав.
С решението на осн. чл. 30 вр. чл. 27 ЗЗД са УНИЩОЖЕНИ сключените между ищцата М.Н.Д. с ЕГН **********, привидно упълномощена от „Р.” ООД с ЕИК *********, като дарител, и ответника като дарен договори за дарение от 19.04.2013 г. за сумата 600 лв.; от 23.04.2013 г. за сумата 1000 лв.; от 25.04.2013 г. за сумата 800 лв.; от 07.05.2013 г. за сумата 1000 лв.; от 15.05.2013 г. за сумата 700 лв.; от 21.05.2013 г. за сумата 1000 лв. и ответникът е ОСЪДЕН на осн. чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД да заплати на ищцата посочените суми с общ размер 5100 лв., ведно със законната лихва от 24.09.2014 г. ОТХВЪРЛЕНИ са предявените искове по чл. 86 ЗЗД. Страните са осъдени за разноски.
С жалбата решението се обжалва в частта, с която исковете са уважени. На първо място, правят се оплаквания за недопустимост на решението. Ищцата не била надлежна страна, тъй като договорът бил сключен от „Р.“ ООД, а ищцата нито имала право да предявява чужди права, нито имала процесуална представителна власт. Тя не твърдяла липса на упълномощаване за даренията, не била оспорила пълномощното. Тя не била правоспособна. Съдът се произнесъл по непредявен иск – по чл. 55 ЗЗД, който не бил включен в доклада по чл. 140 ГПК. На второ място, изтъкват се и доводи за неправилност на решението. В нарушение на процесуалните правила съдът посочил в мотивите си, от една страна, че не е имало заплахи, а от друга страна, че е осъществена психическа принуда. Необосновано съдът приел, че страхът е възбуден от ответника. Не били съобразени показанията на свид. С., че липсата на плащане не води до отлагане на лечението. Неправилно бил кредитиран свид. С., който бил заинтересован и непряк свидетел, неконкретен в показанията си. Писмото от ответника не можело да бъде източник на принуда, тъй като то било изпратено около няколко месеца след сделката, а и смисълът му бил общ и не съдържал признание. В нарушение на материалния закон съдът приел, че е възможно юридическо лице да заплашва или да бъде заплашено. Не бил налице основателен страх, тъй като притеснението на ищцата било резултат на обективни обстоятелства; поведението на служителите на ответника не било неморално; било ясно, че ще извършат всички необходими лечебни действия и без дарението. Връщане на даденото не се дължало, от една страна, защото ищцата не била страна по договора, а от друга, защото дори да имало привидна сделка, следвало да се приложат правилата за прикритата сделка, по която имало основание за плащане. Моли се за отмяна на решението.
Въззиваемият своевременно е депозирал отговор на въззивната жалба, в който я намира за неоснователна. Ответникът не бил оспорил в срока по чл. 131 ГПК, че именно ищцата е правила даренията. Последното било видно от подписите на договорите, от показанията на свид. С. – управител на „Р.“ ООД, който не оспорил иска в съдебно заседание. Съдът правилно бил разкрил симулацията при даренията. Ищцата била принудена да плати поради финансовата политика на болницата, което било неправомерно, поради което и на ответникът бил съставен АУАН от СЗОК. Моли се за потвърждаване на решението.
ІІ. Жалбата е подадена в срок от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт, което прави въззивното производство допустимо.
Софийският градски съд служебно провери първоинстанционното решение в пределите по чл. 269 ГПК и намира, че то е валиден съдебен акт, който в обжалваната си част е допустим и в съответствие с императивните материалноправни норми.
С исковата молба, уточнена с молби от 25.11.2014 г. и 10.03.2016 г. и в о.с.з. от 25.03.2016 г., се твърди, че ищцата била дарител по шест договора, които със знанието на надарения ответник били сключени от името на „Р.“ ООД като привиден дарител чрез ищцата като привиден пълномощник и сумите от общо 5100 лв. били заплатени от нея по същия привиден начин. Ищцата била заплашена шест пъти от д-р С. – началник на Отделението по анестезиология и интензивно лечение при ответника, че ако не се направят даренията, съпругът й ще остане без нужната медицинска грижа. Тя не знаела за какво са тези суми. В тази връзка са предявени искове за унищожаване на договорите, както и ответникът „да бъде осъден да ми върне сумата от 5100 лв. на основание чл. 34 от ЗЗД, като получена по унищожен договор“.
Следователно оплакванията на ответника за отсъствие на активна процесуална легитимация са неоснователни. Ищцата твърди, че в действителност тя е страна по договорите и че следователно тя има правото по чл. 32 ал. 1 ЗЗД да иска унищожението им. Ищцата твърди, че тя е изпълнила договорите, които с оглед унищожението се явяват отпаднало основание, поради което и има правото да иска връщането на даденото. Твърденията на ищцата, които са изходната база за преценка на качеството „надлежна страна“, не противоречат на заявения петитум, нито дават основание да се заключи, че страната претендира чужди права или че предявява иск от чуждо име. Страната не е длъжна предварително или инцидентно да предявява иск за установяване на нищожност и за установяване на прикритото отношение; тези обстоятелства могат да бъдат съобразени и в мотивите на решението по повод на направеното възражение.
Неоснователни са и оплакванията за произнасяне по непредявен иск. Искът се предявява с исковата молба. Последната в случая съдържа твърдения и недвусмислен петитум за връщане на даденото. Неспоменаването на иска по чл. 55 ал. 1 пр. 3 вр. чл. 34 ЗЗД в определението по чл. 140 ГПК, прието за окончателен доклад в о.с.з. от 12.05.2015 г., представлява единствено процесуално нарушение на първата инстанция, водеща до ненастъпване на преклузиите по чл. 146 ал. 3 ГПК. Нарушението е отстранено от въззивния съд, който е разпределил доказателствената тежест по иска и е дал възможност на страните за ангажиране на доказателства.
Неоснователни са и твърденията в жалбата (л. 8 ), че ищцата не е правоспособна по материалното право, а оттам и съобр. чл. 27 ГПК не е и процесуално правоспособна. Ищцата отговаря на легалната дефиниция на чл. 1, гл. І „Физически лица“, ЗЛС, тя е физическо лице – български гражданин, поради което може да бъде носител на права и задължения, включително и такива от процесуалноправно естество.
ІІІ. При съобразяване доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност съдът намира следното от фактическа и правна страна:
По делото не е спорно, че А.М.М. с ЕГН ********** е съпруг на ищцата М.Н.Д. с ЕГН **********, а нейният брат С.Н. С. е мажоритарен съдружник и едноличен управител на „Р.“ ЕООД с ЕИК *********. В този смисъл са и Удостоверение за наследници № 5/03.06.2013 г. на СО, р-н Триадица (л. 25), справка от ТР (л. 26) и показанията на свид. С. (л. 62).
Безспорно е, а и се установява от писмо от ответника изх.№ 636/27.06.2013 г. (л. 17), писмо от Столичната здравно осигурителна каса (СЗОК) изх.№ 94-Д-653/29.07.2013 г. и от 22.08.2013 г. (л. 19, 20), писмо от ИА „Медицински одит“ изх. № М005-307-4 от 02.10.2013 г. (л. 22), че съпругът на ищцата е бил хоспитализиран в ответната М. „Т.б.С.“ АД с ЕИК ********* за времето от 07.04.2013 г. до 28.05.2013 г. Приет е по клинична пътека № 59 „белодробен тромемболизъм без фибринолитик“ и са извършени 50 бр. клинични процедури № 09 „интензивно лечение, мониторинг и интензивни грижи с механична вентилация и/или парентерално хранене“, за които от Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) са заплатени общо 18 550 лв. Ищцата заплатила 396 лв. по фактура 02200276764/ 07.04.2014 г. за извършени преглед и процедури относно необходимостта от хоспитализация, и 208,42 лв. по фактура № 0040052513/ 06.06.2013 г. за допълнително медицинско обслужване, които суми по становище на СЗОК са за дейности, които са заплатени от НЗОК, във връзка с което е съставен АУАН.
По делото са представени 6 бр. договори за дарение: от 19.04.2013 г. за сумата 600 лв.; от 23.04.2013 г. за сумата 1000 лв.; от 25.04.2013 г. за сумата 800 лв.; от 07.05.2013 г. за сумата 1000 лв.; от 15.05.2013 г. за сумата 700 лв.; от 21.05.2013 г. за сумата 1000 лв.; както и приходни касови ордери (ПКО) и квитанции към ПКО за всеки от договорите (л. 5 – 16, 39 – 50). В договорите е посочено, че сумите се предоставят безвъзмездно „в полза на Отделение по анестезиология и интензивно лечение и д-р Г.В. С.“ (респ. д-р Кацаров в последните два договора), за да се ползват „за лечение на пациенти за закупуване на медицинска апаратура и за развитието на други медицински дейности“. Като страни по договорите са посочени „Р.“ ООД като дарител и М. „Т.б.С.“ АД като дарен. Подписът за дарител е положен от ищцата Д., за която е налице пълномощно от управителя на „Р.“ ООД от 18.04.2013 г. (л. 24).
Съдът приема за доказано, че в действителност страните са се съгласили даренията да бъдат направени от самата ищца Д., но да бъдат привидно оформени от името на „Р.“ ООД. За да установи инцидентно наличието на относителна персонална симулация, съдът прие, че забраната по чл. 164 ал. 1 т. 6 ГПК се преодолява посредством горецитираното писмо от ответника. В него се отговаря на финансови въпроси, поставени от ищцата във връзка с престоя на съпруга й в болницата. Приложена е справка, според която общата сума на разходите по лечението е 24 256,95 лв. Като приходни пера са посочени КП 59 и КПр 9 от НЗОК, заплатената от ищцата сума за допълнително обслужване в размер на 208,42 лв., както и направените „доброволни дарения за лечение“ в размер на 5100 лв (л. 17, р. 4 отдолу). По този начин е признато пред ищцата, че процесните дарения всъщност са относими към конкретното лечението на съпруга й. Даренията са посочени в контекста на „финансовата и лечебната“ политика на болницата, за която ответникът признава, че пациентите се информират и им се дава възможност да изберат дали да бъдат лекувани в болницата. От тълкуването на отговорите на ответника съдът стига до извод, че документът съставлява начало на писмено доказателство, правещо вероятно основателен изводът, че именно ищцата е страна по договорите за дарения. С оглед индицираната от документа симулация на осн. чл. 165 ал. 2 ГПК съдът съобразява показанията на свид. С.. От тях категорично следва, че действителна страна по договорите е била ищцата. С. свидетелства, че именно ищцата „сключи договорите“, защото на нея е било поставено това условие. При всяко ходене на свиждане на ищцата „са й казвали да прави дарения …. М. сключваше тези договори“. Свидетелският му разказ сочи на негова, респ. на притежаваното от него дружество дистанцираност от процесните сделки, вкл. от гледна точка на съдържанието им, което е обяснимо, тъй като дружеството не е било действителна страна по тях.
Съгл. чл. 26 ЗЗД привидните сделки (в случая – тези с „Р.“ ООД) са нищожни. По повод съображенията в писмената защита следва да се отбележи, че психическото състояние на страните не е от значение за тази нищожност. Когато симулацията е относителна, съгл. чл. 17 ЗЗД се прилагат правилата относно прикритите съглашения (даренията от ищцата), ако са налице изискванията за тяхната действителност. Съдът приема, че прикритите договори за дарение, сключени между ищцата и ответника са недействителни под формата на унищожаемост.
В тази връзка, от показанията на свид. С. се установява, че ищцата е сключила договорите за дарение, тъй като й е било заявено, че в противен случай за съпруга й няма да бъдат полагани грижи в интензивното отделение („беше принудена, защото този човек трябваше да се лекува … Това беше условието да го лекуват – да подпише договори за дарение … При всяко ходене … са й казвали да прави дарения“). Свидетелят е възприел, че състоянието на пациента се е влошавало непрекъснато, и че поведението на служителите на ответника е предизвиквало уплах не само у ищцата, но и у близките й, които „се страхуваха, че ако тези дарения не бъдат платени, той ще бъде изведен от интензивното отделение“. Упражнявайки правото си на преценка по чл. 172 ГПК, съдът намира, че показанията на свид. С. следва да бъдат кредитирани. Наистина, същият е роднина на ищцата, но не е пряко заинтересован от унищожаването на договорите, по които е разкрита симулация, тъй като осъждането би било не в негова или на привидно участващото по сделката негово дружество полза, а на ищцата. И обратно, ако (както се поддържа при условия на евентуалност в жалбата) действително са се дължали суми, не са налице пречки ответникът на свой ред да ги претендира. Обстоятелството, че впечатления по поведението на служителите на ответника са налице именно у роднините на ищцата, съдът намира за естествено, доколкото се касае за семейна трагедия. Показанията на свид. С. не са изцяло производни, тъй като той лично е ходил на свиждане и се е запознал с обстановката и лично е наблюдавал психическото състояние на ищцата. Заявеното от свидетеля съответства на обстоятелствата по делото: вписаният предмет на дейност на „Р.“ ООД няма нищо общо с медицинската дейност, даренията съвпадат по време с престоя на съпруга на ищцата в болницата (а не го следват – когато за ищцата евентуално би съществувал мотив да благодари), същите са извършени на части (което противоречи на тезата ищцата да е имала достатъчно благосъстояние, за да извърши дарствен акт).
По делото е разпитан и свид. Г.В. С. – началник на отделението по анестезиология. Показанията му обаче не са годни в смисъл такъв, че той не възпроизвежда конкретни свои възприятия по случая. Заявява, че е слаб физиономист, че не е сигурен дали е виждал ищцата, че не си спомня да я разговарял с нея, че не си спомня да е говорено за пари и дали са заплащани суми, а за явяването си по делото е прегледал единствено медицинската документация. Декларираното от свидетеля незнание не изключва установената чрез другия свидетел принуда. Същото така, казаното от С., че лечението на спешните пациенти се извършва и без да е извършено плащане, само по себе си не означава, че паралелно с това не се отправят претенции за своевременно плащане или че не се практикува принуда спрямо пациентите и роднините им да извършват дарения. Заявената липса на конкретни спомени отчасти намира обяснение в големия поток от пациенти в отделението (средно годишно по 1000 души). Съдът обаче счита, че нормалното развитие на лечебния процес налага лекарите да информират пациентите по алтернативите за лечение, техните цени (от гледна точка задълженията им към пациентите) и да проследяват дали е отчетено плащане (от гледна точка задълженията им към работодателя), което противоречи на изявленията на свидетеля, че не обсъжда финансови въпроси, че „по принцип не се интересува дали са плащани суми“. Съдът не кредитира твърденията на свидетеля, че не знае за практика за изискване на дарения в болницата, предвид на това, че в поредица от договори за дарение неговото име е изрично посочено като ползващо се от дарението лице. Упражняването на принуда спрямо определено лице или лица да извършват имуществени разпореждания в полза на другиго е противоправно деяние (напр. по чл. 214 НК), което извършителят има интерес да отрича, а даването на неверни показания в такива случаи не е под страх от наказателна отговорност (чл. 292 ал. 1 т. 1 НК).
Следва да се отбележи, че цитираните от ответника решения на ВКС не постулират, че с „един свидетел – непряк очевидец, при това роднина“ не може да се докаже заплашване. Подобно становище би било в противоречие с принципа на чл. 12 ГПК. Произнасянето по чл. 290 ГПК по гр.д. 4604/14 г. ІV ГО касае задълженията на въззивната инстанция по обсъждане доводите на страните; извън „задължителната“ част на решението ВКС дори изрично е посочил, че ако свидетелите са съпруг и приятел на страната, „обективността на показанията им не е изключена“; ВКС не ги е приел за достоверни предвид вътрешната им противоречивост (в свободния разказ липсвали данни за заплаха), каквато конкретика по настоящото дело не се разкрива. По гр.д. 326/09 ІІ ТО е отговорено относно приложението на чл. 41 ал. 6 ГПК-отм. и делото е върнато на долната инстанция, без ВКС да излага мотиви по доказателствената стойност на показанията.
В обобщение, ищцата е изявила воля и е извършила необходимото за сключване на договорите по чл. 225 ЗЗД предаване на сумите, но тази воля и действителността на тези договори са опорочени поради наличието на заплашване. Последното представлява застрашаване с действие или бездействие, излагащо на тежка опасност живота, здравето, честта или имота. Съгл. чл. 30 вр. чл. 27 пр. 5 ЗЗД релевантно за унищожаване на договора е онова заплашване, когато едната страна е била принудена да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. Принудата се изразява в противно на правото и морала създаване на мотиви за извършване на нещо, в случая за направата на волеизявление. Без пряко значение е дали страховото състояние е създадено от съконтрагента или от трето лице (в т.ч. дали е конкретно от посочения в исковата молба д-р С.), както и дали то е касаело блага на заплашения или на друго лице. Без пряко значение е използваният инструментариум за въздействие – словесен, зависимо положение или физическа болка. Достатъчно е страхът да е основателен, а това е така, когато принудата е достатъчно интензивна и реално годна да причини накърняване на благото. За унищожаемостта е без значение и дали сключването на договора е надхвърлило рамките на обикновената принуда и е довело до облагодетелстване на страната или трето лице или не.
Съдът не споделя доводите на ответника, че страхът не е бил предизвикан от него и че не е бил основателен. Действително, в мотивационния комплекс на ищцата са присъствали представи за обективно неблагоприятни обстоятелства, стоящи встрани от поведението на заплашващите, а именно за силно влошеното здравословно състояние на съпруга й. Те обаче по никакъв начин не са били достатъчни, за да накарат ищцата да сключи процесните договори. Те биха могли да я „принудят“ да търси и заплаща лечение, но не и да извършва дарение на някое лице, доколкото между тези обстоятелства и дарението не съществува обичайна, природна или юридическа връзка. Именно служителите на болницата са обвързали продължаването и качеството на лечението с направата на дарение тъкмо в полза на ответника. Нито законът, нито моралът са им давали право да го правят. Съществуващото животозастрашено състояние на съпруга на ищцата, което не е позволявало прекъсване на лечението или лесното му преместване в друго лечебно заведение, както и съществуващата у медицинските лица власт и възможност да продължат, прекъснат или повлияят на лечението са създавали сериозен риск, в случай че ищцата не изпълни противоправните инструкции. Извършеното от служителите нарушение (изнудване), е правело вероятно те да извършат и друго (прекратяване на лечението). Не се установява поведението им да е могло да бъде възприето като шега, пример или обикновено незадължаващо убеждаване. Напротив, страхово състояние е било предизвикано не само у ищцата, но и у близките й и то е било толкова силно, че ефективно и в продължение на цял месец я е карало да сключи поредица от договори. Ищцовата теза не се опровергава с насрещно доказване на каквито и да е други подбуди за извършване на дарението като напр. благотворителност, радост, уважение. Само около седмица след настъпване на смъртта на съпруга на ищцата тя е отнесла писмено финансовите си въпроси към ответника.
Доводите в жалбата, че заплашване не може да се осъществи от и срещу юридическо лице, са поначало непрецизни, тъй като законът не изключва от приложното поле на унищожаемостта договори, по които страна са юридически лица, които, естествено, действат чрез физически лица, а освен това е ирелевантно кой точно е осъществил заплашването. Доводите в случая са и неотносими, тъй като в исковата молба се сочи конкретно физическо лице, което е заплашвало, а повлияната страна – действителният дарител М. Д. не е юридическо лице.
Установеното по делото заплашване е породило потестативното право на ищцата да унищожи всички процесни договори, което е упражнено по предвидения съдебен ред. Уважаването на конститутивните искове прекъсва правната връзка и по този начин води до отпадане с обратна сила на основанието на извършените плащания. Поради това на осн. чл. 55 ал. 1 пр. 3 вр. чл. 34 ЗЗД ищцата има право да й бъдат върнати всички предадени суми, по чийто размер не се спори, а и за който са представени касови ордери.
Районният съдия също е достигнал до извод за основателност на двата иска. Затова решението му е правилно.
ІV. Предвид неоснователността на въззивната жалба по арг. чл. 78 ал. 3 ГПК искането на въззиваемата за присъждане на разноски е основателно до размера на удостовереното в договора за правна защита плащане от 500 лв.
Водим от горното и на основание чл. 272 ГПК СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение, постановено на 30.11.2015 г. по гр.д.№ 51 826/ 2014 г. от СРС, І ГО, 32. състав в частта, с която са уважени исковете по чл. 30 вр. чл. 27 и по чл. 55 ал. 1 пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА М. „Т.б.С.“ АД с ЕИК ********* да заплати на М.Н.Д. с ЕГН ********** на основание чл. 78 ГПК сумата 500 (Петстотин) лева, представляващи разноски пред втората инстанция.
В останалата част, като необжалвано, решението е влязло в сила.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.
Председател:
Член-съдии: 1. 2.